добре дошли в моя уебсайт

НИКОЛА МИНЕВ - Класически китарист и Лютиер

ВИДЕО:  СОЛОВ  КОНЦЕРТ на НИКОЛА МИНЕВ в БРАЗИЛИЯ  26 май 1993 г.

Книга за село Зая - автор Димитър Богданов       ФАМИЛИИТЕ на село Зая  

     Никола Атанасов Минев е роден на 11 юли 1944 г. в село Зая, (  http://zaya.nikolaminev.com/ ) на около 3 км. от град  Дряново, (  http://www.dryanovo.bg/  ) в много стара, над 200 годишна двуетажна къща. Има по-голям брат Минчо, роден през 1941 г.

     През 1944 година село Зая е било с около 400 жители. През 1968 година когато Никола го напуска окончателно то е вече наполовина с около 200 жители. Просто хората са го напускали в търсене на работа в близките градове като Дряново, Търново и Габрово. Към 2016 година селото е едва с около 40 жители, част от тях придошли от други селища и заселили в него по разни причини, главно заради хубавата природа. За 72 години селото е намаляло 10 пъти.

     Никола е роден в обикновено селско семейство. Той още от дете е лишен от грижите на родителите си. Майка му Васила Янева го изоставя когато Никола е едва на 1 годишна възраст. Баща му Атанас Минев Колев, който е имал само оновно образование, се жени повторно, този път за вдовицата Петрана, родена в съседното село Ганчовец, която е била омъжена преди това в село Пробуда - Търговищко и има от предишният си брак две дъщери, родени съответно през 1940 и 1942 г. Бащата на Никола се установява да живее за малко време в село Пробуда при втората му съпруга и през около 1948 се установява с второто си семейство в град Шумен на квартира, където започва работа като продавач в магазин за плодове и зеленчуци.

     До 7 годишна възраст Никола живее в село Зая при родителите на баща си, дядо му Миню Колев Минев и баба му Стефана Минева Колева.  През 1951 година е в Шумен като ученик в първи клас, където учи и брат му Минчо, който е в 4-ти клас. След около месец от началото на следващата учебна година брат му Минчо наговаря Никола и двамата избягват с влак от Шумен в село Зая. Причината е лошото отношение на мащехата към двамата. Никола учи 2, 3 и 4 клас в началното училище на село Зая. Селският даскал Иван е бил много добър преподавател, дори в часовете по пеене свирил за учениците с цигулката си. Минчо учи в прогимназията на съседното село Ганчовец.

     През ваканцията през лятото Никола е из нивите на дядо си, където помага в селската работа, колкото може едно дете. Наглежда кравите и козите на паша, жъне  ечемик и жито със сърп и паламарка наред с баба си Стефана. Дядо му Миню и още двама-трима стопани от селото са отказали преди това да влязат в ТКЗС-то. Заменят някои от нивите  им с други, понеже ТКЗС-то прави така наречените блокове.

     Пети и шести клас на прогимназията Никола учи в село Ганчовец, което е на около километър южно от Зая зад Дряновска река, а брат му в гимназията в Дряново.

     Завършва 7-ми клас на прогимназия в Шумен. По това време е имало матура на която Никола показва оценка малко над четворка. За 8-ми клас вече в гимназията е отново в Шумен. Но вместо да се старае в учението, отново има подобни на предишните оценки, просто не учи старателно, а тайно чете книги от световната класика. Стига до там, че си прави осветление с малка лампичка в леглото под завивките, ползвайки ток от 12 волтовата звънчева инсталация, прекарвайки едва забележими жички до там. Естествено това се отразява на успеха му и когато по физика предстои да го изпитват в последният учебен час за годишна оценка, той изобщо не учи, а си чете книги. Оставят го на поправителен изпит по физика за месец септември.

     През лятната ваканция си е на село, помага на дядо си в земеделската работа и „дрънка” на мандолина когато е изкарал кравите на паша. Не се стига до поправителният изпит по физика. Някъде към средата на ваканцията научава, че баща му ще бъден съден за продажба на зеленчуци, отглеждани незаконно в земи на военно поделение край Шумен. Причината да продава нелегално зеленчуци е защото трудно е издържал 4-те деца, нужни са дрехи, учебници и всичко необходимо за семейството, а и са живеели под наем. Зеленчуците са му предоставяни за продажба от началници във военното поделение, те не са осъдени, но баща му получава 3-годишна присъда. Баща му излежава само година и половина в затвор защото е освободен поради оправдателна присъда. Това е причината Никола да не може да продължи да учи в Шумен поради липса на издръжка, мащехата му едва успява да издържа двете си дъщери.

     Естествено това става известно в селото. Никола не учи и в началото на есента на 1959 година съседа му Петко Денев, който работи във вагоноремонтния завод в град Дряново, една вечер го извиква да отиде в селският магазин, където председателят на ТКЗС-то му предлага да го прати на курс за трактористи. Никола завършва курса и в началото на декември 1959 година започва работа в ТКЗС-то като тракторист. Тогава Никола е едва на 15 и половина години, дори още няма паспорт.

    В къщата няма прокарано електричество, не са могли да си позволят този “лукс”. Осветлението е било с ГАЗЕНИЧЕ , а по-късно с газена лампа. Работейки като тракторист Никола на такова осветление вечер чете книги от световната класика, започва и да учи международният език ЕСПЕРАНТО по пощата чрез „Самообразователни задочни курсове – София”. С първата си заплата Никола прокарва електричество в старата къща. Това става през януари 1960 година.

     Неговият брат Минчо иска да се учи да свири на китара и Никола му купува такава. Купува за целта школи и музикална литература от книжарница в Търново.

     Никола започва да си пише писма с есперантисти от много страни, след месеци вече получава писма всеки ден, понякога по няколко на ден. Дава доста пари за пликове и марки за чужбина, а марките не са били евтини. Пощальонът се шегувал като му казвал, че работи само за него. В селото рядко са се получавали писма за други хора.

     След няколко урока при учител непрофесионалист по китара в Дряново брат му Минчо се отказва от китарата и Никола се захваща самостоятелно да се обучава на китара с помощта на школите по метода на Франсиско Тáррега. А познава нотите както се казва само от „ДО” до „ДО” върху петолинието. Толкова помни от предмета „пеене” в училището преди. За стойностите на нотите изобщо не си спомнял какво означава това. Но това не го отчайва и той упорито се обучава след работа с китарата до късно през нощта. В събота ходи на уроци по солфеж и теория на музиката в Дряново при пианистка от руски произход, която му помага много в това отношение.

     По него време в неделя вечер към 21,00 ч. по радиото пускат класическа музика, много често с изпълнение на класическа китара. Понеже няма радио в къщи, Никола отива пред селският магазин, където по монтираният високоговорител на електрическият стълб звучи предаване на радио София чрез Радиоуредбата от съседното село Ганчовец. От радиото Никола научава за някои от световноизвестните класически китаристи, между които е и Андрéс Сегóвия.

     В Дряново на сцената на Лятното кино гостува известната тогава група “Los Paraguayos” (Лос Парагуáйос”) с техният ръководител Луис Албéрто дел Паранá. Никола е възхитен от песните им и умението да свирят с китарите си. Това го въвежда на мисълта да научи испански език, записва се отново в „Самообразователни задочни курсове – София”, този път по испански и за 12 месеца завършва по пощата двата курса с пълно отличие. Което впоследствие ще му бъде е от голяма полза, когато много години по-късно отива на работа в Бразилия (от 1992 до 2002 г.), където говорим език е португалски, който е много близък на испански. Някога преди години в 7-ми и 8-ми клас Никола е учил немски език, но си спомня малко думи, а граматиката не владее изобщо.

     Читалищната библиотека в село Зая е била много добре снабдена с книгите от световната класика, голяма част от тях дори подвързани с дебели корици за тяхното опазване и Никола редоно е вземал книги за прочит в къщи. Прочита почти всички книги от най-извесните класици, които са били на разположение в библиотеката.

     Първият етаж на сградата е салон със сравнително големичка сцена за малко село, каквото е Зая. Там по няколко пъти годишно селските любители артисти са давали представления, играейки предимно български пиеси. Веднъж седмично е идвало подвижното кино от Дряново с интересни филми. Редовно е имало и танцови забави на които е свилил самоукият акордеонист Васил Минчев Бояджиев, по-голям брат на Елена Минчева Бояджиева, съученичка на Никола. Елена завършва немска гимназия в Ловеч и немска филология в Софийският Университет, живее в София.

     Работейки в ТКЗС-то с трактора марка „Зéтор 25 А” Никола е орал селските ниви с монтиран на трактора така нареченият навесен плуг, жънал е с машинна прикачна жетварка ечемик и жито, окопавал машинно царевица, косял с монтирана на трактора косачка люцерните насаждения и тревни ливади, дори след приключване на косенето в трите села са го пращали с машината да коси и в Държавно Земеделско Стопанство (ДЗС) - Дряново и други съседни села.

     Някъде към 1961 година ТКЗС-тата в селата Ганчовец, Зая и Руня се обединяват със седалище в село Ганчовец. Построен е голям гараж за машини, трактори и камиони с ремонтна работилница към него. Там началник на работилницата става един много добър майстор, всички го знаят като бай Денчо. Той е роден в бившето село Бяла черква (В чест на 100-годишнината от Априлското въстание през 1976 година село Бяла черква е признато за град). Град Бяла Черква се намира в Централна Северна България, в западната средна част на Великотърновска област, на територията на Община Павликени на около 5 км. Бай Денчо живее със семейството си в Дряново и за работа всеки работен ден пътува с влак до Ганчовец. През зимата, когато няма работа с трактора из нивите Никола почти всеки ден е до струга, на който майстор Денчо изработва разни детайли за ремонта на някоя машина. Често бай Денчо обучава Никола да работи със струга, давайки му начални уроци по струговане. Учи го и на шлосерство, ремонтиране на  трактори, камиони, прикачни машини и инвентари. От бай Денчо Никола придобива сръчност и точност при изработване на части и детайли за машините. След време тези умения ще са му от голяма полза при конструирането на класически китари и ремонта на струнни музикални инструменти -  цигулки, виоли, виолончели, контрабаси и други.

     Осем месеца преди отиването му в казармата през 1963 година Никола работи във Вагоноремонтният завод в Дряново, където придобива още умения. През всичкото това време Никола продължава да се самообучава в свиренето на класическа китара.

     През летата на 1962 и 1963 г. Никола и брат му Минчо с голямата помощ на дядо им Миню построяват малка къщурка само от една стая и кухня, но успяват да я довършат само до покрив. Дядо Миню я покрива когато Никола е вече в казармата. В нея след казармата Никола ще свири до късно през нощта, без да знае, че дядо му го слуша през отворената врата на кухничката и отива да спи в старата къща, едва когато Никола спре да свири. Години след това Никола ще научи защо е бил този интерес на дядо Миню. Навремето според думите на съседи дядо Миню е бил така да се каже най-добрият цигулар в околията. Но никога не е говорил за това на внуците си, те дори и цигулка не са виждали в къщата.

     През октомври 1963 година Никола влиза в задължителната тогава казарма. Пратен е в танково поделение в Казанлък, което много години след това е закрито. Първата година в казармата той служи като пълнач на танк и е обикновен редник. През втората година го произвеждат в чин ефрейтор и служи като мерач на танк.

     По него време на войник, който свири на някакъв инструмент, му позволяват да го донесе в казармата. В началото на службата дават на Никола три дена домашен отпуск и той отива в селото да вземе китарата и нотите си.

     При посещението на кубинска военна делегация в поделението по подготвен преди това сценарий Никола излиза пред строя и приветства делегатите с „Добре дошли” на испански език, който е говорим език в Куба. Кубинците са изненадани от говоренето на испански и „нападат” масово Никола, отрупвайки го със значки и задавайки му много въпроси. А още повече са изненадани войниците от поделението които не са знаели че техният колега говори чужд език.

     Службата като танкист не е лека, войниците доста са натоварени много с изучаване на различни военни дисциплини и предмети в кабинетни условия с много добри преподаватели. Там придобиват солидни знания, които са от голяма полза и в цивилният живот. При военни учения със стрелба от движение или при моментно спиране движението на танка по подвижни и неподвижни цели Никола се справя много добре, поразява всички мишени. Дори успява да помогне и на други екипажи, които не са се справили със задачата си, поразявайки и технихе мишени. За точната му стрелба след учения той е бил поздравяван многократно пред целият строй и много пъти награждаван с домашни отпуски. Така той е получил награди в домашен отпуск общо 70 дена. Като се прибави към това и полагаемият домашен отпуск от 20 дена, те стават 90 дена. Така излиза, че Никола не е бил в казармата цели три месеца от двегодишната му служба.

     Почти всеки ден, когато това е възможно, Никола се упражнява с китарата си, свирейки технически упражнения и заучавайки нови произведения за китара. А в събота и неделя прави това много часове в така наречената читалня на библиотеката, за което библиотекаря му е предоставил ключа от стаята. Често той свири и в помещението предназначено за боядисване и лъскане на военните обувки-чепици, седнал върху така наречената „релса” за лъскане като е поставил нотите върху лявото си коляно.  Около седмица преди неговото уволнение от казармата през октомври 1965 година, когато той свири седнал върху тази „пейка”, там влиза един войник, който е командирован временно от друго поделение като шофьор на камион. Този войник, Йордан Атанасов Терзийски (роден е през 1945 година и е  една година по-малък от Никола), проявява голям интерес към начина по който свири Никола. Самият Йордан свири на китара, но само по слух, предимно акомпанирайки си на песни. Дори почти не познава нотите. Йордан е възхитен от свиренето на Никола и за няколкото дена докато са заедно успява да научи по слух една от неговите пиеси. След уволнението си Никола редовно пише писма на Йордан, който е в казармата още една година в поделението от което е бил командирован преди това.

     Никола се уволнява от казармата през октомври 1965 г. Работи около 2 месеца в Тъкачна фабрика в Дряново като зареждач на станове с работно време на 3 смени. Поради липса на удобни влакове за такова работно време той отива и се връща пеш от Дряново. След това работи около 3 месеца редовна смяна в Трансформаторен завод край гара Соколово като шлосер. Пътува с влак от Ганчовец до Соколово за една спирка. От началото на 1966 година отново работи в ТКЗС-Ганчовец.

     Нотите с които разполага от книжарницата в Търново са недостатъчни за него. Предполага че може би ще намери още ноти в Русе като по-голям град, качва се на влака през пролетта на 1966 г. и заминава за там. Купува няколко нотни книжки, между които 1-ва, 6-та и 7-ма, които намира там от немското издание на Школата на Бруно Хенце „Das Gitarrespiel, която е общо от 15 тетрадки (години по-късно той ще получи всичките 15 тетрадки по поръчка чрез Музикалната книжарница на „Раковски” в София). В бъдеще той включва няколко произведения от тези издания в концертният си репертуар. Това са пиеси на испански композитори: „Арагонска хота” от Антонио Кано, Болеро „Los Panaderos от Хулиан Аркас и други. „Престоят” му в Русе е само около 3 часа, качва се на обратен влак и се завръща в село Зая.

     През септември 1966 година, малко преди уволнението на Йордан, Никола отива да се види с него. Там Никола му свири нови произведения, които е научил през едната година след уволнението си от казармата. После му праща по пощата преписани ръчно нотите на тези пиеси. Стига се дотам, че Йордан е наказан заради свиренето си с арест за няколко дни, като началника му е казал, че това е казарма, а не консерватория. След уволнението си Йордан, който е от село Голям Чардак - Пловдивско, живее на квартира в Пловдив и учи задочно допълнителна специалност над средното му образование в техникум, който преди това е завършил. В края на октомври 1966 година Никола отива при него в Пловдив и му свири нови произведения, които е научил за краткото време през което не са се виждали. Стига се дотам, че Йордан напуска Пловдив и отива с Никола в неговият край за да се учи да свири на класическа китара. Работейки там в ТКЗС-то като шофьор на камион, Йордан живее на квартира в съседното село Ганчовец. Китарата му е в кабината на камиона през деня и през времето докато чака да товарят или разтоварят камиона, Йордан използва дори и това време за свирене. За една година заедно с Никола той научава много.

    Димитър Богданов от село Зая е учител в Дряново и по време на празника на училището включва в програмата да свирят Никола и Йордан, но както по-късно казва, направил голяма грешка, че ги е сложил в края на програмата, учениците са вече шумни и не слушат. Така първото публично излизане на сцена се оказва несполучливо.

     Йордан след почти едногодишно пребиваване в Ганчовец се завръща в Пловдив и работи като шофьор на градски автобус. За съжаление, въпреки големият си талант, не става професионален музикант. Старата му любов към песните надделява, но вече с много повече знания. След време завършва задочно висше спортно образование и работи в училище като преподавател по физическо възпитание.

     Никола продължава да работи като тракторист на село. Понякога, отивайки с трактора към мястото където ще работи през деня, вместо боботенето на машината той „чува” откъси от музиката, която е свирил предишните дни. Посещава редовно уроците по музика при пианистката в Дряново и напредва много в музиката.

     През 1967 година с помощта на Йордан Терзийски, Никола се свързва с пловдивският майстор на струнни инструменти Христо Чешмеджиев и поръчва при него направата на класическа китара за „огромната” по това време цена от 150 лева, като плаща предварително 100 лева като капаро.

     Лятото на 1967 година Никола напуска работата си в ТКЗС, вече ДЗС и отива на работа МРП - Дряново като тракторист на голяма верижна машина заедно с негов колега. Прави това заради по-доброто заплащане там. Пращат ги в командировка в Двореца в Балчик, където подравняват терена с машината от неравностите, причинени от поройните дъждове през годините. После той и колегата му са в село Оброчище - тогава Толбухинско, а сега Добричко, където извършват още подравнителни работи, след което са изпратени в съседното село Рогачево за култивиране, т.е. дълбока оран за подготовка на почвата при засаждане на нови лозя. Никола винаги е с китарата си и свири през малкото свободно време с което разполага.

     Почти година след поръчване на новата китара той отива през април 1968 година при майстора в Пловдив за да си я получи. Оказва се, че той изобщо не е почвал работа по поръчката въпреки дадената предплата за нея. Но там има друга готова нова китара, която преди това е поръчал Огнян Видев от Пловдив, който е много добър китарист-джазмен. Китарата не е класическа, но е доста подобна, с широк гриф като класическите, с малко по-тънък корпус и леко по-различна форма. Йордан успява да убеди майстор Христо Чешмеджиев да даде на Никола тази китара, а за Огнян да направи друга. Христо се съгласява, но казва, че е по-скъпа - за 200 лева е. Никола доплаща 100 лева към дадените преди това други 100 лева и получава китарата.

     Вече не му се иска да работи с тежката верижна машина и далеч от селото. Завръща се в ДЗС-то и прави ремонт на трактора с който смята да работи. Но не става така, съдбата му отрежда друго. Отивайки в Дряново на урок при пианистката той бива много изненадан с нещо, което променя целият му бъдещ живот и дейност. Съпругът на пианистката, който също е с руски произход, успял чрез приятели в Москва да се свърже с най-известният за него време руски китарист и преподавател Александър Михайлович Иванов-Крамской и го помолва Никола да учи известно време при него. Никола веднага отива Москва за малко време понеже трябва сам да си плаща хотела и храната, а е с ограничени средства.

    Частните уроци при Александър Михайлович Иванов-Крамской в неговият дом се оказват напълно безплатни, понеже Крамской предварително е бил запознат, че Никола работи от съвсем малък и пожелал да му помогне колкото може за краткото време. Коригира му и постановката на лявата ръка, за дясната ръка не се е наложило, понеже Никола имал вече добра постановка с нея. Казва на Никола, че е не е необходимо да си харчи оскъдните средства за хотел и храна. Препоръчва му да напусне селото и да отиде в някой по-голям град, където да се свърже с добри музиканти и да се учи от тях. Но в никакъв случай да не са китаристи, а да бъдат професионални музиканти цигулари, пианисти, челисти или други.

     В края на юли на 1968 година Никола се премества във Варна, където започва работа като автомонтьор 4-ти разряд в ремонтната работилница на „Пристанище - Варна”. Там работи 7 години, като постепенно придобива степента автомонтьор 8-ми разряд (такъв висок разряд се дава само в предприятия с 2-ра категория труд, каквото е и пристанището). Изучавайки дисциплините за повишаване на разряда си Никола ползва учебници от специализирани училища, което по-късно ще го улесни при завършването му на Вечерният Механотехникум. Работи в бригада за ремонт на влекачи, т.е. различни марки трактори, които превозват чрез прикачени ремаркета товари от и за корабите в пристанището. Заплатата в началото не е голяма и едва стига за храна и квартира. Първият месец живее при познати в квартал „Рупи”, после 2 месеца в апартамент на днешният квартал „Чайка”. През ноември 1968 г. се премества на квартира в таванска стая, съвсем близко до Морска градина и пристанището. Квартирата е на тогавашната улица „Христо Кабакчиев” №45  (сега улицата се нарича „Княз Александър Батемберг”).

     Всеки ден след работа Никола се упражнява на китарата си около 2-3 часа. А в събота и неделя часовете на упражнения и свирене са доста повече. Това прави впечатление на съседите по квартира в таванските стаи и те често идват да послушат.

     През 1969 г. по време на честване на деня на Транспортните работници Никола е поканен участва в поздравителният концерт със свое солово изпълнение на няколко произведения за китара. Концерта се състои в големият киносалон на Транспортни работници и реално това е първото му излизане пред голяма публика.

     Нотната литература, която е купил преди доста години от Търново и другата от Русе през 1966 г., вече е недостатъчна за продължаване на обучението му и заучаването на нови произведения. Отива в Музикалната книжарница във Варна за да провери дали там ще има нещо ново. Оказва се, че има малко ноти. Предимно от руски издания в които има и добри произведения от западноевропейски автори. Някои пиеси от италиански композитори след време ще влязат в концертният репертуар на Никола.

     В Музикалната книжарница във Варна Никола прави и поръчка за ноти от каталога с който разполагат там. Оказва се че Никола е първият китарист който прави такава поръчка. Именно тази постъпка с поръчката, оставяйки за целта адреса си за доставка, става причина Никола да се запознае с Любен Хараламбиев, (роден е във Варна през 1930 година и е с 14 години по-голям от Никола). Любен Хараламбиев впоследствие става добър китарист и преподавател по китара. След седмица, когато Никола е поръчал ноти в книжарницата, Хараламбиев също отива в книжарницата да направи поръчка за ноти. Там му казват за Никола, който вече е направил поръчка. Любен Хараламбиев останал много изненадан, че някой друг освен него във Варна поръчва ноти за китара. Мислел си, че той е единственият, който свири на класическа китара. От книжарницата му дават адреса на Никола.  В следващият съботен ден Любен Хараламбиев и неговият приятел Тодор Маджаров, също китарист, но свирещ само по слух забавна музика, се качват до таванската стая, където живее Никола на квартира. Според думите на Тодор Маджаров са стояли около 30 минути пред вратата и едва когато Никола спрял да свири почукали по нея. Искали да не го прекъсват, а и тайно да послушат свиренето му без той да знае, че някои могат да го чуят как свири.

     Никола им отваря, поканва ги да влязат. Любен носи и китарата си в платнен калъф и я подпира в единият ъгъл на стаята. Следва представянето им кой какъв е, какво работи и т.н. Не му казват, че преди да влязат са го слушали тайно. Преди влизането им Никола се е упражнявал със свирене на технически упражнения и заучавал нова пиеса. Помолват го да им посвири каквото знае и той изсвирва пред тях целият си репертуар с трайност от около един час, който е знаел по него време. Слушат го много внимателно и не го прекъсват по време на свиренето му. След това Никола подава китарата си на Любен Хараламбиев и го помолва и той да посвири каквото знае.

     Любен взема китарата на Никола, оглежда я, върти я в ръцете си на всички страни и я връща на Никола, казвайки му, че грифът на китарата е много широк, а той не е свикнал да свири на такъв, затова ще свири с неговата си китара, която обаче се оказва с прекалено тесен гриф за свирене на класическа музика. Любен Хараламбиев преди това е чувал, че класическите китари са с широк гриф, но никога не бил виждал такива китари. Затова ще посвири с неговата си китара, с която е свикнал. Слушайки изпълнението на Любен Хараламбиев на Никола му прави впечатление, че много от тоновете са приглушени или просто не се чуват. Това е защото струните на китарата му са много близко една до друга и пръстите му заглушават с допирането си звука на съседната струна. Любен Хараламбиев изсвирва няколко сравнително не много трудни пиеси след което преминава на пеене със собствен аранжимент на акомпаниране. Пее доста добре предимно руски романси, изпълнява и български песни, някои от песните са из репертуара на известната певица Лили Иванова.

     Любен Хараламбиев е завършил висше морско училище в град Херсо́н в Южна Украйна. Работил е известно време на военна подводница. Бил е и помощник капитан на търговски кораб, а после става капитан на морски влекач на кораби. Капитан на влекача „Меркурий” е бил когато той се запознава с Никола.

     През октомври 1969 година Никола се запознава с първата си съпруга Анета Крумова Дякова, която е родена в Силистра и е била няколкомесечна, когато са я осиновили в Шумен. През декември 1969 година той се жени за нея. Анета е родена в края на декември 1952 година и е с осем и половина години по-малка от Никола. Почва „ходене по мъките”, трудно се намират квартири за семейни, следват квартира след квартира докато се намери подходяща такава. Анета е учила само до 10-ти клас и напуснала училище по това време. На 16 февруари 1971 година се ражда синът им Даниел Николов Минев. Анета веднага след раждането отива със синът им в Шумен при нейните осиновители, понеже няма условия по квартирите във Варна да се отглежда малко дете. Никола ходи при тях в Шумен почти всяка събота и неделя.

     Докато работи в Пристанище-Варна Никола завършва вечерно Мехнотехникум със специалност Двигатели с вътрешно горене. Понеже преди не е бил добър ученик, този път решил да не се посрами. Неговият приятел Йото Николаев Павлов от село Търнак-Врачанско, който работи няколко месеца заедно с Никола, е завършил преди това техникум. Той казва на Никола, че ако се справи с математиката, няма да има проблеми с другите предмети. Да, ама Никола преди не е учил както би трябвало. Затова решава да започне от самото начало на алгебрата. Намира учебници за предишните класове и най-старателно се самообучава. Не оставя нерешена задача, заучава уроците старателно и постига успех. В техникума се учи и Висша математика. Учителят им по математика Стефанов освен в техникума, преподава същата дисциплина и във Висшето Военоморско Училище-Варна. Казва на учениците, че там преподаваният предмет математика е същият като в техникума и няма никаква разлика. Никола е отличник по математиката, дори го освобождават от матура по предмета.

     Преподавателят Стефанов обича музиката, някога е свирил на цигулка. Научавайки, че Никола свири на класическа китара, го помолва да го чуе. В един от учебните часове по математика, преподавателят отменя урока си и заедно с Никола отиват в кабинета му. Там през целият учебен час Никола свири с китарата си и учителят остава възхитен.

     В периода 1968 - 1975 г. извършва планирани предварително месечни ремонти в ремонтната работилница на пристанището във Варна. Успява да ремонтира предоставената машина  (в повечето случаи това е трактор-влекач) вместо за един месец само за 15 работни дни. През останалото му свободно време помага на негови колеги в ремонта на предоставените на тях машини. Или учи дисциплините за Механотехникума в стая към вулканизаторното помещение. Разбира се това става със знанието на неговият бригадир на когото Никола е подарил преди известно време изработена от самият него шахматна кутия и отвътре с полета за табла. За „благодарност” бригадира докладва на началника на ремонтната работилница, че Никола учи уроците си за техникума през работно време. А че Никола учи в стаята към вулканизаторното помещение знае единствено бригадира му.

     Следва скандал и Никола изисква да бъде преместен в друга ремонтна бригада, по-конкретно в бригадата, ремонтираща пристанищните кулокранове. Там се отнасят с уважение към него и когато привършват планираните ремонти, Никола на спокойствие запълва свободното от работа време с това, което сметне за необходимо.

     През тези години ако някой не е жител на града в който работи му даваха всяка година така нареченото временно жителство,  но само в предприятия или обекти които са по-важни за страната. След 5 годишна непрекъсната работа в такова предприятие работника може да кандидатства за постоянно жителство в града. Никола никога не се е интересувал от тези неща, а и не му е било необходимо. През лятото на 1975 година стават 7 години, откак Никола работи в пристанището, чак тогава негови колеги го убеждават да подаде молба за придобиване на постоянно жителство. Никола се вслушва в съвета им, подава молба и излиза за 22 дена в годишен отпуск през месец август. След като се завръща на работа към края на август му казват да се яви при началника на „Личен състав” на пристанището. Началника на „Личен състав” му казва, че прекият началник на работилницата не е подписал молбата на Никола за жителство и тя не е придвижена където трябва. Мотивът му бил, че когато Никола завърши Механотехникума, ще се отдаде само на музиката. А в пристанището всички знаят, че Никола сериозно се занимава с класическата си китара. Е, неподписването на молбата за жителство само ускорява неговото желание да започне работа като музикант.          

     Напуска пристанището по най-бързият начин. Негов приятел, концертмайстора на Варненската опера го препоръчва на тогавашното „Бюро-Естрада” да свири в една кафе-сладкарница в центъра на Варна. От началото на септември 1975 г. до края на 1989 г. Никола ще свири сам или със съпровод на пиано в най-реномираните ресторанти и кафе-сладкарници на Варна и София.

     Последната година в пристанището Никола е получавал голямата за него време чиста заплата от 280 лева, а започва да свири в заведение само за 90 лева, понеже все още няма категория на музикант и му дават временна 4-та категория. След два месеца се явява на изпит за категория и му присъждат направо 1-ва категория. По-високата категория е само една - солистичната категория. С 1-ва категория заплатата на Никола става 110 лева… Но работното му време е само около 3 часа вечер…




Никола Минев - Класически китарист и Лютиер / Нещо като БИОГРАФИЯ

Уебсайт в alle.bg